Откъс от,,Какво общо има любовта'' - Луси Броудбент

Наистина нямам представа какво ме накара да го кажа. Може би причината се крие в неизменния навик на британеца да пуска шеги в моменти на извънмерна опасност. „Навярно ще успея за следващия“, казва той, току-що разминал се със сигурна смърт, след като по време на юлските атентати в Лондон автобусът, който е изпуснал, е литнал във въздуха. Един британец винаги ще намери време за шега, когато се изправи лице в лице срещу смъртта. Така постъпваме. Така правят и британските войници, когато влизат в бой. Същото стори родната ми майка в рядък миг на просветление, докато я подготвяха за операция на мозъчна аневризма малко преди да почине. „Ще ви бъда толкова благодарна, ако ми сложите и още малко мозък“, успява да промълви тя. „Би било много полезно допълнение.“
Но както и да е, вече знам, че имиграционните чиновници в САЩ и особено тези от международното летище на Лос Анджелис не са прочути с изтънчено чувство за хумор. А служебната им зала, независимо от ужаса, който внушава, особено ако човек е пристигнал без виза и лъже, че е дошъл само за уикенда, а не за да работи, съвсем не е място за шеги. Аз казах само да обърнат на шейсет и трета страница от паспорта, където е подробно изложено цялото ми криминално досие, но в никакъв случай не съм очаквала дъртият тъпанар наистина да вземе да я търси. Такава няма в моя паспорт. Просто ми бе писнало да съзерцавам подобната на шушулка лимба върху темето на този чиновник, забил взор в моите формуляри. И наистина хранех известна надежда да разделя тия устни, дотолкова изтънели под мустаците, че приличаха на две червейчета, в някакво подобие на усмивка. Дори да е лицемерна или наподобяваща гримаса. Нещичко, което да намекне за присъствие на човешки елемент. За нещастие този чиновник се оказва най-обикновен робот, който ме завежда при началничката си, също изградена от толкова много метал, че очаквам да заскърца с някоя от ръждясалите си части в специалното помещение, което дели с други роботи и в което се налага да я убеждавам, че всъщност нямам криминално досие.
Накрая, само някакви си два часа по-късно, аз съм преминала през цялата процедура, за да се озова на тротоара пред сградата с надпис „Пристигащи“. Жегата ме блъсва в лицето – готова съм да я определя по-скоро като рецепта за свинско печено отколкото като климат. Но вдишвам, няма как: отработени газове, нечистотии от всякакъв вид и прочие. Ето ме най-накрая тук, махам на едно жълто такси, както съм свикнала да правя в Англия. Само че в района на това летище такситата не се спират просто така. Трябва да се наредиш на опашка. Просветлението идва чак след като ме подминават поне двайсет таксита.
Лос Анджелис не е красив град. Гледан от въздуха, впечатлява с размерите си. Прилича на гигантско електрическо табло с оголени жици, проснати на много километри кръстосани улици, които се точат и точат без край, а монотонното им еднообразие е нарушено тук-там от някой огромен хълм, набъбнал посред нищото като шкембе на заспал пияница. Но впечатлението няма нищо общо с красотата. Широко известен факт е, че градът се простира върху шест хиляди и петстотин квадратни километра, нарязани от хиляди километри автомобилни магистрали. Също като сто и двайсет килограмова жена, която няма как да се радва на подобни гаргантюановски габарити и в същото време да се надява, че изглежда като момичетата от модните списания. Градът не изглежда много по-красив и през прозореца на жълтото такси. Минаваме покрай редици бунгала из предградията, минимолове от железобетон и някакви сгради, които внушават представата, че са задните фасади на нещо величествено и стилно, само дето не са – бездушни отегчителни кутии, които са точно онова, на което приличат. И гигантски билбордове, които рекламират леки коли, гарантиращи успех в обществото срещу пълна финансова съсипия, или пък бельо, което ще ви направи да изглеждате слаба, но жалка във всяко едно отношение.
Залезът на слънцето прави всичко наоколо розово, но не и красиво. Нищо не е в състояние да смекчи твърдостта на бетона. Майната му! Не съм дошла заради гледката. Всъщност този тротоар, целият заринат с използвани консервени кутии, всякакви други боклуци и бездомни люде, си е направо идеален. Понеже, виждате ли, домъкнала съм със себе си нещо чак от Съри, за което искам да намеря подходящо място. Нещо наистина мърляво и долнопробно, за което някой светофар пред „Макдоналдс“ би бил идеален. Нося Библия в чантата си. Евтино издание с рисунка на Иисус и апостолите му по време на Тайната вечеря върху корицата. Прощален подарък от манастира, който припряно пъхнаха в ръцете ми, преди да се кача на влака в Гилдфорд. Върху вътрешната страна на корицата е написано: „Не забравяй, че никога не си сама. Бог е винаги редом с тебе.“ Изхвърлям я през прозореца и Библията се пльосва в канавката, размахала безпомощни страници, тъкмо на участък, където някой е оставил щедро локва бълвоч. Обзема ме прекрасно настроение. По-успокояващо от шоколад, по-приятно от секс, по-добро даже от филмов маратон до среднощ.